"Тежко на оня народ, който се самоотрича и самоунищожава. Народ без доверие в силите си, без обич към своето, колкото и скромен и да бъде, е народ нещастен." (Иван Вазов)

Валери Петров: Приятелю, не влизай без желание!

"От теб зависи дали ще мълча, или ще говоря. Приятелю, не влизай без желание!". На тази истина-пожелание от Пол Валери, ще станем свидетели в настоящия разговор с големия класик на българската литература Валери Петров. Тя е поместена и в една от мащабните му книги - "Отворен прозорец", събрала цялата му поезия. Нея поетът, публицистът, драматургът и преводачът Валери Петров представи лично в Панагюрище. Та като казах преводач - той е единственият човек в света, превел на родния си език цялото (!!!) творчество на Уйлям Шекспир. Когато споменат за това, класикът винаги вметва, че видите ли, сонетите на британеца били само за почивка на Валери Петров от дългите иначе комедии и трагедии на Хамлетовия баща. Всъщност той е добър познавач на няколко чужди езика и литератури. Превежда Джани Родари, Сергей Михалков и т.н.

Валери Петров е роден на 22 април 1920 г. в София. Завършва италианския лицей, а в края на Втората световна война и медицина в Софийския университет. Лекарската си професия практикува кратко време и се отдава изцяло на литературата. В нея обаче винаги личи оная фина и прецизна дисекция на човешката душа, характерна за перото на малко автори. Валери Петров участва във втората фаза на войната като военен писател. След това става един от основателите на в. "Стършел", който ръководи до 1962 г. По това време е и Аташе по печата в Рим.
Според Йордан Василев стилът на Валери Петров е изграден от ирония, игрословици, загатнати асоциации, ефектни рими и остава недостъпен за мнозина схематично устроени критици. Но става любим на милиони читатели. Той е един от първите български поети, които представят духа на модерния град и психиката на младия човек, на студентството. Но създава и много лирични поеми ("В меката есен"). Постепенно критиката съзира богатството и многообразието на поезията му и коригира оценките си за него. По-късно стилът му става сатиричен. Пише още приказки, романи ("За експедицията на Нобиле"), пътеписи и драматургия. По-известните му пиеси са "Сън", "Когато розите танцуват", "В лунната стая". Автор е на филмовите сценарии "На малкия остров", "Рицар без броня" и др., включително и на множество статии в печата.

ЛИЦЕ В ЛИЦЕ
- В една своя преводна книга споменавате метафора от руснака Самуил Маршак: "Времето и вечността били сестри, но много различни: времето непрекъснато раждало, а вечността била безплодна, но когато някое от децата на времето се оказвало много хубаво, вечността го обиквала и осиновявала...". Г-н Петров, кои са днешните деца на времето и вечността? 
- На времето му е необходимо време, за да реши кои са децата му. Когато говорим за вечност, за безкрайност, по-добре е да говорим за вечността като за трайност. Със средствата на съвремието, не може да се каже кое ще се окаже с по-голяма трайност. Ако човек се обърне по-назад и погледне стари списания, ще види разликата в пропорциите на имената, на самото време. Йерархията на ценностите тогава е била по-различна от тази, която е сега. Нали ме разбирате?
- Да. Аз по-скоро ви попитах за личностите и нещата, които остават.
- Изобщо. Ами как?...
- Виждате ли нещата от днешното време, които ще останат?
- А, не знам. Но общо взето се очертават, ако се говори за литература, и по-специално за поезия, очертават се имена. Не на мен се пада да ги споменавам, но имаме, така през последните 50-60 години, една съвременна литература, една съвременна поезия, и интересна, и на ниво.
- Към какво не сте равнодушен?
- Към нищо не съм равнодушен. Като поет и творец изобщо нямам право на това.
- Крещите ли често?
- Не съм от кресливите. В творчеството се стремя към съвършенството, към утвърждаването на доброто начало. Все едно, така се получи и стана, но начинът по който пиша своите стихове, изисква разбираем стил, близък много често до реалната случка. Изваждам нещата от случилото се и ги доближавам до нещо много по-дълбоко и по-остро, до нещата, съхранени в нашия живот, от които струи някаква искрица надежда. Защото е много лесно, когато си отчаян, а такива моменти всеки има, да решиш да предадеш своето отчаяние. Кой ти дава това право? Редно ли е така да правиш? Не е ли по-хубаво да търсиш моментите на светлина и оптимизъм?
- А какви изводи си правите за войните, които водим?
- Изводът... За извод изобщо не може да се говори. Войните сякаш никога не приклюват. Убийствата не би трябвало да се мерят. Човешкият живот е ценен сам по себе си. Убиеш ли човек, убиваш цяла вселена. Никой няма право на това. Но не бих искал да слагаме акцент върху политиката.
- Добре, съгласен съм. Кой е пътят на българската литература днес?
- За съвременната литература още нищо не може да се каже. Нещата още са мътни. Поради така наречената "глобализация" на света, нашата хубава литература все повече губи националните си черти, своята индивидуалност. Може би в името на новите форми, особено в поезията, на тънкия, та чак понякога прозрачен изказ. Някак си загърбват се традициите и като че ли всички губим малко от това. Поезията специално става по-малко читаема. А иначе, аз като човек, който се занимава с преводи, знам, че малката литература, каквато е в света българската, може само да печели от богатството на световното слово. И то по простата причина, че точно защото е малка, превежда много. Така тя винаги може да е в крак с тенденциите и да се сравнява с тях, да се развива, което за големите литератури не е никак характерно. Особено за английската. Но като цяло аз съм оптимист.
Интервю на Стоян Радулов

Модерни времена

Нагоре вдигам негатива,
преди година само снет.
Тук в двора сме. А там - сред нива.
А тук - с войник и сладолед.
Но в миг усмивката ми бяга
и аз се взирам удивен:
що дири този симпатяга,
усмихнат весело до мен?
Да, някога са си живели
с по-бавни темпове все пак.
Сега не сме се още слели,
а другият е вече враг!

* * *
И все по-остра болката напира
и все онази дума не намира,
която би могла да изрази
въпроса ми, задавен от сълзи:
какво си, Смърт? Защо човек се ражда,
за да умре с неутолена жажда
и да направи да скърбят онез,
които с обич е дарил до днес?
Усещам се като човек събуден
от сладък сън и питащ се, учуден:
видяното какво било е то,
та той с лице е мокро?... Ах, защо
отиде си, защо така направи,
защо напусна ме и ме остави
самичък със разплакани очи?
Но чувам някой шепне ми: - Мълчи! -
спокойна, мъдра, може би щастлива
да ни поражда и да ни убива
и пак превръща в прах и пушек гъст,
Природата на устни слага пръст.

Стихове Валери Петров______________________________
Текстът е публикуван първо във в. "Време 2001"

Няма коментари:

Публикуване на коментар